Spisanie.to header-object

facebook facebook facebook
Регистрация Вход
Потребителско име
Парола
Запомни ме
Влезте чрез:
Всички полета са задължителни

Пътешествие от земята до небето 2

  01 Юни 2014 940 видяна
(16 гласа)

Екстремното ми приключение към наблюдателната площадка „Орлово око" започва със задача, да запълним шестместния джип. За щастие, желаещите да се повозят са доста и бързо намираме компания. Настанявам се най-отзад. Шофьорът затваря вратите, пали двигателя и политаме. Входът на Ягодинската пещера, от който тръгваме, става все по-малък. Завиваме зад отвесните скали и той изчезва.

Пътуваме към село Ягодина. От време на време нашият водач ни предупреждава да си навеждаме главите, за да не преживеем близка среща с някой надвиснал клон. Зеленината препуска покрай мен, образувайки пъстър килим. Само вятърът свисти покрай ушите ми. Мислите ми се изгубват някъде. Усещам как съзнанието ми се прочиства. Ето това означава да се отдадеш на мига.
Пред мен изплуват първите къщи на Ягодина. Ръмжането на двигателя намалява. Косата ми се спуска по раменете в безпорядък. Минаваме през центъра на селото. Местните явно са свикнали с всекидневния туристически поток, защото ни махат с усмивка и отново потъват в сладки разговори под една върба.

Не липсват и чаровните сергии, застлани с шарени покривки и отрупани с домашни сладка. Те внасят уют в иначе бедното село, каквито са и повечето населени места в района. Въпреки това обаче, те могат да ви дарят с преживявания, за които дълго ще си спомняте с усмивка. Ще ви убедят, че щастието е в малките неща, които все по-често пропускаме в забързано ни ежедневие.

Изведнъж пътят свършва. Шофьорът ни подготвя с думите „Дръжте се" и истинското приключение започва. Джипът без проблем се изкачва по стръмното. Издига се, клатушка се, но не се предава. Намерението ми да фотографирам цялото преживяване бързо се изпарява, защото ръцете ми са вкопчени в седалката. Взирам се в прашната диря, която оставяме след себе си. Оттук селото изглежда като избледняващ мираж. Само минарето на джамията стърчи над облака прах и отразява слънцето.

Разминаваме се с друга група, която се връща от върха. Хората се смеят, ръкомахат и подскачат в каросерията. Поздравяваме се, но вятърът поема думите ни и ги разпилява. Няма значение, искрящите ни погледи са достатъчни, за да се разберем.

Започва серия от остри завои, които се вият покрай пропаст. Водачът ни умело се справя с всяко предизвикателство на пътя и ни подарява голяма доза адреналин. Пита ни как сме и след като всички вдигаме палец нагоре, настъпва газта. Той определено е решил да ни създаде спомени, за които дълго да разказваме.

По средата на един от завоите колата спира. Мисля си, че джипът се е предал, но шофьорът просто иска да ни зарадва с приказна гледка към село Ягодина. Оттук къщите сякаш се притаяват в пазвата на планината. А зад тях се разстила гъста гора, докъдето погледът ти види. Опитваме се да запомним всеки детайл от пейзажа. Може би за това не разменяме и дума.

Шофьорът отново подкарва джипа и ние бързо излизаме от нашия транс. Нетърпелива съм да стига върха и с очите си да видя каква е магията на „Орлово око", за която всички говорят. Площадката е изградена на връх Св. Илия – покровителят на гръмотевиците, които тук са често срещано явление.

Вече виждам стоманената конструкция, надвиснала над 670-метрова пропаст. Скачам от джипа и тръгвам право към нея. Спирам за секунда, за да осмисля цялата прелест, която се разкрива пред мен. Оттук Родопите изглеждат безкрайни, сякаш те са единствен господар на света.

Докато правя първите си крачки по площадката изпитвам лек страх, но гледката е толкова величествена, че ме поглъща напълно. В краката ми лежи Буйновското ждрело, по чийто лъкатушещ път дойдохме дотук. Пред мен се разкриват извивките на Родопа, Пирин и Рила планина. В далечината се вижда и част от гръцките Родопи, които по красота не могат да се сравняват с българските. Върховете почти докосват облаците. Сякаш земята и небето протягат ръце, искайки да се прегърнат.

Заставам на края на платформата, поемам дълбоко въздух и разпервам ръце. Чувствам се свободна и щастлива като птица в полет. За съжаление не мога да остана тук безкрайно. Опитвам се да обходя с поглед всеки хълм и до го запаметя. Знам, че с времето образът ще избледнее, но емоциите ще останат.

Настаняваме се и с весели възгласи се спускаме надолу. На няколко места джипът почти застава във вертикално положение. Накланя се ту наляво, ту надясно. Разминаваме се с други групи само на сантиметри. Разходката ни приключва на паркинга пред Ягодинската пещера. Слизаме рошави, прашни, малко натъртени, но безкрайно щастливи. Сърдечно благодарим за емоционалното преживяване на нашия водач. Щастлива съм, че открих още едно от лицата на магическата планина. Не пропускайте и вие да си подарите това родопско приключение!

Снимков материал: Боряна Кръстева



Свързани статии
Коментари
Трябва да , за да може да публикувате коментар!

2 коментара

Коментирани