Spisanie.to header-object

facebook facebook facebook
Регистрация Вход
Потребителско име
Парола
Запомни ме
Влезте чрез:
Всички полета са задължителни

Богомилите - българските бунтари

  02 Април 2014 2912 видяна
(15 гласа)

Няма друго явление в българската история, което да е предизвикало толкова много полемики, възхвалявания и отрицание още от момента на появата си. Интересът към богомилството винаги е съществувал, макар и затихвал в някои моменти, но възраждал се в други отрязъци от времето. Кое, обаче, е причината за това? Какво е толкова специалното в богомилството, че приковава вниманието не само на България, но и на света? Предстои да разберем!

За първи път богомилите се споменават в съчинението от 9 век на презвитер Козма „Беседа против богомилите". Смята се, че излизат на историческата сцена именно през споменатия век по времето на царуването на цар Петър, сина на цар Симеон Велики, като реакция срещу социалните неправди и страдания на българския народ.

Разпространител и основател на богомилското учение е някой си поп Богомил. Почти нищо не се знае за него. Изследователите предполагат въз основа на запазени средновековни свидетелства и частична информация, че е нисш свещеник, разочарован и отвратен от тогавашната действителност и от живота, който водят църковните служители. Някои изследователи посочват Македония за родно място на поп Богомил.

Богомилството е считано от повечето учени за ерес (учение противостоящо на постулатите на официалната църква). То бързо се разпространява из цялата страна. В научното пространство е наложено схващането, че неговите корени са манихейството и павликянството. Последователите му са дуалисти, тъй като вярват, че Сатаната е създал този свят и хората и ги управлява. А Бог е създал душите.

В резултат, Доброто и Злото са в непрекъсната борба. Ние не сме само зрители, но и участници във Великата битка, смятат те. От нас зависи кой ще победи. Богомилите се стремят да се изплъзнат от влиянието на рогатия чрез аскетичен живот и пълен контрол над материалното. Основни техни принципи са Свободата, Братството и Единството. Те проповядват и против царя и църквата, тъй като ги смятат за слуги на дявола.

Дали, обаче, схващат Принцът на мрака като онова митологично зло същество с рога и копита, което държи в ръцете си хората? Или, пък, мислят за дявола като за самите нас? За нас и нашите пороци; вредни и разрушителни за душата и тялото ни и околните навици; омразата, гордостта, завистта, злобата, двуличието ни! Трудно е да се каже! Да интерпретираш/предполагаш какво е искал да каже някой, не винаги означава да стигнеш до онова, което наистина е казал. За съжаление запазените оскъдни сведения за богомилската вяра налагат опити за интерпретация. Но да се върнем на темата.

Има и изследователи като Боян Боев (1883-1963 г.), които заемат различна гледна точка спрямо богомилството. Говорейки за богомилското учение, той го разглежда не като ерес, а като „едно мощно движение за внасяне на нова струя в човешката култура".

Боев отхвърля хипотезите за дуалистичния характер на богомилството с аргумента, че богомилите считат злото за второстепенно и слабо, което ще бъде победено от доброто. Според него самите богомили признават Бог за творец и единствен господар на всичко. Създател и пръв разпространител на богомилството, според Боев е един от синовете на цар Симеон – Боян, по-известен като Боян Мага. А негов съратник и помощник е поп Богомил.

Боев разглежда главно езотеричната, скритата, духовната страна на богомилските вяра и учение. Неговият поглед се опитва да чете „между редовете" на историята, да лавира между сърцето и разума, за да стигне до човешкия дух. С времето този поглед към богомилството придобива все по-голяма популярност, особено след 1989 г. Днес не са малко изследователите, които се опитват да видят средновековните български бунтари „извън рамките", извън официализираната научна гледна точка.

Постепенно се създават цели селища, организирани в общини из страната и Европа, чиито жители изповядват богомилската вяра. Извън България богомили живеят във Византия, Русия, Босна и Херцеговина, страните от Западна Европа и Близкия Изток. Появяват се и разклонения на богомилството – катари и албигойци във Франция, лоларди в Англия, стриголници в Русия. В западните извори от 1167 г. се говори за четири големи общини: Романа, Драгомеция (Драговичия), Мелиниква и България.

Българските богомили живеели простичък живот и изповядвали равенство между мъжа и жената. Те вярвали, че Бог е навсякъде и е в човека, затова и истински вярващия нямал нужда от специални места за молитви. Събирали се да се молят в отделни къщи, под сянката на някое дърво или в пещера. Чрез аскетизъм се опитвали да пречистят телата си, за да могат да извисят душите си до Бога. Спазвали четири обреда: обща молитва по време на хранене или проповед; взаимна изповед на членовете; приемане на слушатели; посвещение на вярващи в съвършени.

Заради често отправените критики към властта и църквата, богомилите предизвикали неприязън и станали жертва на ожесточени гонения. Като това през 1111 г. когато чрез измама византийския император Алексий I Комнин залавя богомилския водач и лечител Василий Врач; подлъгва го да му разкрие богомилското учение и го изгаря на клада. Цялата история е описана в „Алексиада" на императорската дъщеря Ана Комнина.

А през 1211 г. некадърния цар Борил, узурпатора на трона на цар Калоян, свиква църковен събор в опит да уличи и прокълне богомилите, както и да хвърли вината върху тях за лошото състояние на държавата тогава. Прокудени са от страната стотици богомили. В чест на това събитие е съставен Бориловия синодик, от който научаваме имената на отделни богомилски водачи.

Богомилите са създали и своя книжнина, като успоредно с това са ползвали вече съществуващи апокрифни текстове. За богомилски се смятат апокрифите Тайна книга, наричана още Йоаново евангелие, Катарския требник, Видение Исаево, Откровение Варухово, Слово за Адам и Ева, Детство Исусово, Прение на Христа с дявола, Тивериадското море и др. В същото време богомилските схващания и възгледи са оцелели в легенди, приказки, митове и дори поговорки във фолклорното наследство на българския народ и произлизащи от различни населени места.

В България е запазена една много малка част от богомилската книжнина. Докато на Запад, чрез Инквизицията, като институция и чрез собственият й бюрократизъм до нас са достигнали многобройни документи, представляващи изповеди на заловени хора, изповядващи катаризма и другите клонове на богомилството, както и са запазени преписи на еретически книги.

Любопитен факт е, че в началото на 20-ти век българския писател Николай Райнов е бил допуснат в архивите на рицарите от остров Малта и е видял с очите си неизвестни до този момент богомилски книги и съчинения. Те, според неговите думи, са и основата на която стъпва при изграждането на своите произведения.

Официално се знае, че учението съществува до 14 век, когато българските земи са били превзети и поробени от османците. Предполага се, че в онзи период от историята ни голяма част от богомилите приемат исляма и изгубват или се отказват от идентичността си. Но това е малко вероятно, предвид факта, че през всички години на гонения те яростно и упорито са защитавали и отстоявали убежденията си. Възможно ли е, изведнъж да се предадат толкова лесно, дори от страх за живота си, след като основен техен постулат е, че тялото е нищо в сравнение с душата?!

Съществуват откъслечни податки, че богомилството продължава да съществува поне до 19 век включително, синтезирайки се в традиционната духовна разказваческа и обредна култура на българите и в тяхната вяра и църква. Следи от присъствието им все още могат да се намерят по нашите земи.

Знаете ли, мисля си, че мъдрата лисица във великолепната книга на Екгзюпери – „Малкият принц" е напълно права, когато казва: „Същественото е невидимо за очите. То може да се види само чрез сърцето". Мисля си още, че богомилството е явление в световната история, което е трудно разбираемо само с инструментариума на науката и разума. За мен то е изразител на най-висшите идеи и принципи от Божествения свят. Чрез богомилското учение се премахват всички прегради по пътя ни към Бога и Исус Христос. То е чистото, първоначално християнство.

Във всеки от нас живее по един богомил. Той се проявява във всеки малък стремеж към добро, истина, чистота, правда, нежност. Той е нашата душа и вечния стремеж към съвършенство и хармония, погледът вътре в нас и към вселената. Всеки път, когато погледнем нагоре към небето и се потопим в синевата му и когато светлината дойде в сърцата и разума ни и ни успокои и ние прогледнем за истината, и всеки път, когато благодарим на Бога за всичко, което ни е дал – тогава ние ставаме богомили.

Свързани статии
Коментари
Трябва да , за да може да публикувате коментар!

Коментирани