Spisanie.to header-object

facebook facebook facebook
Регистрация Вход
Потребителско име
Парола
Запомни ме
Влезте чрез:
Всички полета са задължителни

Средновековна Дунавска България в арабските извори

  15 Май 2015 830 видяна
(3 гласа)

Политическият разцвет на арабския халифат от VII – VIII в. създава предпоставки за значителни културни постижения. Превърнала се в световна сила, арабската държава подтиква своите поданици към широки географски познания, които включват описания и на земите на Балканския полуостров. В периода от IX – XV в. арабски пътешественици и географи оставят ценни описания на съвременните български земи, сред които има сведения без аналог у други средновековни източници.

Трябва да се отбележи предварително, че в арабската литература дунавските българи и държавата им се обозначават най-често като "бурджани" и "страната на бурджаните". Названието "булгар" остава запазено за жителите на Волско-Камска България, създадена по подобие на Аспаруховата държава от изселници от Старата Велика България на хан Кубрат. В някои случаи двете групи българи се смесват. Част от сведенията имат легендарен характер.

Бурджаните (българите) са споменати още в най-старата арабска географска книга "Пътища и царства" на Ибн Хурадазбих (IX – X в.). Там се разказва, че страната Бурджан е съседна на византийците и с размери петнадесет дни път на дължина и три дни на широчина. Бурджаните имали десет крепости. За да стигнат на юг русите търговци трябвало да пресекат включително и "морето Бурджан".

Друг арабски автор – Ибн Факих (IX – X в.) – в своята творба "Книга за страните" разказва, че страната Бурджан била на север от Андалусия, редом със страните на славяните и аварите. От тези краища се доставяли прислуга, кожи на заек и бобър, благовония от мускус и смола.

Любопитни и по-подробни сведения предава в своята книга "Вести за времената" Ал Мас'уди (X в.). Според него страната Бурджан се преминавала на широчина за двадесет дни, а на дължина за тридесет. Бурджаните издигали дървени постройки и сред тях ако в мирно време някой яздел боен кон, бивал наказван със смърт. По време на война отпред заставали стрелците с лък, а отзад семействата с децата. За разменно средство употребявали добитък и нямали своя писменост и свещени писания. Според Ал Мас'уди бурджаните обожествявали огъня и прилагали трупоизгаряне, а част от българите имали и свои служители – роби.

Докато някои автори са много кратки - Ибн Халдун (XIV в.) в книгата си "Въведение" посочва сбито, че българите живеели край Морето Нитиш (Черно море) - то други са много по-подробни. Особено ценни са в това отношение са сведенията на арабския пътешественик Ал-Идриси (XII в.) и неговата книга "Развлечение на копнеещия да преброди страните". На Балканския полуостров той споменава редица градове като Нису (Ниш), Атрибу (Пирот), Атралиса (София), Истубуни (Ихтиман), Якранус (Крън), Фарун (Стара Загора) и др. Съставя истински каталог, в който са посочени разстоянията между селищата и времето за преход. Чест от описанията са съпроводени с кратки бележки къде е разположен града, дали е голям, какво расте в околността и какви блага има – овощни градини, млечни продукти, реки с риба и др.

Наред с географските описания сред арабските автори се срещат и опити за характеристика на нравите и поведението на бурджаните. Според Абу Ал-Фида (XIII – XIV в.) и книгата му "Преглед на страните" те били голям и деспотичен в поведението си народ. Отличавали се със суров и груб нрав. Живеели далеч на север и били християни. Изследователите посочват, че тук са смесени сведения, които се отнасят до жителите на Волжско-Камска България - случай, който не е изолиран в арабските произведения.

Някои арабски автори са оставили и сведения във връзка с политическата история на Дунавска България. Така например Ибн Ал-Асир в историческата си компилация "Пълно изложение на историята" разказва за помощта, която хан Тервел оказал на император Юстиниан II да си възвърне властта през 705 г. и за последвалите конфликт от 708 г., когато византийският император организира неуспешен поход срещу българското ханство. По-нататък в изложението си Ибн Ал-Асир разказва за похода на император Никифор I Геник срещу хан Крум и гибелта на византийския владетел в този сблъсък, но го датира погрешно в 808 – 809 г. вместо през 811 г.

Изключителни по своята ценност са сведенията на арабския автор Яхъя Антиохийски (X – XI в.) и неговата "Летопис". Отдавна е установена точността и прецизността на неговите известията във връзка с българската история от края на X в. Авторът разказва за провъзгласяването на Самуил за български цар след известието за смъртта на цар Роман, който умира във византийски плен и за походите на византийските войски против българите.

Изключително любопитно е едно известие на неизвестен арабски автор от края на XIV в., което се съхранява в ръкопис на кралската библиотека в Мароко. Според него българските войници носели щитове, на които са изобразени един върху друг три червени лъва на златен фон. Това е рядко сведение за гербово означение в средновековна България.

Направеният обзор не е пълен. Много от информацията трябва да се отсее и да се определи с прецизност за кои българи се отнася – за Аспаруховите или за тези край брега на р. Волга. Въпреки това тези описания рисуват погледа на средновековния арабски учен към днешните български земи и за ценно допълнително градиво за съвременните историци.

Свързани статии
Коментари
Трябва да , за да може да публикувате коментар!

Коментирани